Анна Руег е българка, напуснала страната преди повече от 35 години. Тя започва да пътешества с велосипед, когато е на 49 години, а днес мечтае да премине на две колела през 100 държави. През есента на 2026 г. пътуването ѝ от Виена към Истанбул я отвежда и в България, когато за първи път се връща в родината си с велосипед. В края на октомври и през ноември изминава маршрута Дунав Ултра, следвайки поречието на Дунав и прекосявайки Южна Добруджа до Черно море. По пътя открива непознати места и отново изпитва познати усещания, които годините в чужбина не са заличили.
Когато разказва за пристигането си в Дуранкулак, Анна се връща към един момент преди последната контролна точка по маршрута – паметника на въстаналия селянин в центъра на селото. От височината Грекова могила, на около километър преди Дуранкулак, в далечината пред нея се разкрива огромната морска шир. Денят е ясен, а синьото на хоризонта е наситено. Спира, снима и остава да гледа.
„Беше много вълнуващ момент, имах усещането за мащаб, и че… морето сякаш се издигаше по-високо от земята“, казва Анна.
След пътуването край Дунав и през Добруджа Анна е стигнала до Черно море. За Дунав Ултра това е краят на маршрута. За нея пътят колоезденето й продължава към Истанбул. Зад гърба си вече има велосипедни пътувания в 65 държави и около 55 000 километра по собствените ѝ сметки. Този път обаче пътешествието е по-специално, защото бележи завръщането и в родината, при това на две колела.
Качи се на велосипед, за да стигнеш по-бързо
Анна е родена в София. Напуска България през 1989 г. и живее на различни места по света, преди да се установи в Швейцария. Пътешествията с раница отдавна са част от живота ѝ, но велосипедът идва сравнително късно.
На 49 години тя решава да тръгне от Швейцария към Сантяго де Компостела по поклонническите маршрути на Камино. Започва да пресмята разстоянието и времето. Пеш ще ѝ трябват месеци. Решава, че с велосипед ще бъде по-бързо, и си купува колело.
После избира да следва пешеходния път. Това означава да бута нагоре и на места да носи велосипеда надолу. Днес казва, че не би повторила същия избор. Тогава обаче продължава: общо около 2300 километра за 41 дни.
„Казват, че хората, които изминат Камино, вече не са същите. Аз станах колоездач“ – спомня си Анна за онзи период.
Следват нови пътувания и все по-дълги разстояния. Прага, Берлин, Хелзинки. Постепенно велосипедът става обичайният ѝ начин да поеме на път.
През 100 държави със здрави зъби
Целта й да премине през 100 държави с велосипед се появява като шега във Facebook, когато споделя, че ще опита предизвикателството, преди да ѝ изпадат зъбите. Приятелка ѝ отвръща, че за колоездене зъби не са необходими. Анна се смее, но с времето започва да приема идеята сериозно. След първите 50 държави останалите вече изглеждат възможни.
Анна пътува сама. Обяснението ѝ е съвсем практично: кара бавно, обича да спира и иска сама да решава кога да продължи. Така никой не я чака и тя не чака никого. За нея велосипедът има подходящата скорост. По-бърз е от ходенето, но оставя повече време да видиш какво има наоколо, отколкото автомобилът. Можеш да спреш за разговор, да останеш по-дълго или да промениш деня си.
Африка: пясъчни пътища и слонове на пътя
Когато я питаме към кой континент храни най-много сантимент, Анна избира Африка. Преди да тръгне натам, очаква трудно и опасно пътуване. След него говори с привързаност за местата, през които е минала, и за самотата сред откритите пространства. Намибия остава най-трудната страна за каране според личния ѝ опит. За да види онова, което я привлича, излиза от асфалта. Следват черни пътища, пясък и километри без среща с друг човек. Не се определя като особено атлетична и помни физическото усилие. Но там открива и че обича пустинята, пейзажа и усещането да бъде сама в него.
В Ботсвана самотата по пътя е прекъсвана от съвсем различни срещи. Първият слон, който излиза от храстите пред нея, я кара да спре. Изважда телефона, за да го снима, но ръцете ѝ треперят. Снимката се размазва, а слонът изчезва в храстите.
Анна продължава, но, слонът отново излиза. Не знае дали да спре, да се върне или да кара напред. В разказа си още помни това колебание. Продължава и минава пред него, а после научава, че е поела огромен риск – никога, никога не пресичай пътя на слона, я съветват местни хора. От седалката на велосипеда няма автомобилно купе, в което да се скриеш. Анна си спомня и табела, предупреждаваща пътуващите с автомобили да не слизат от тях. Тя се снима до нея с колелото си.
Със змиите не успява да свикне. В Южна Африка ги вижда често край пътя, а една от най-напрегнатите случки от африканските ѝ пътувания е среща с две змии, черни мамби – най-отровните змии на Африка. Телата им са преплетени върху пътя и се движат. Тя спира, без да разбира какво точно се случва. Автомобил зад нея я изпреварва и ги прегазва.
Анна си спомня едновременно облекчението от преминалия страх и тъгата за животните. Разказва случката като момент, в който не е знаела как да реагира. Дори след хиляди километри има ситуации, за които предишният опит не ѝ дава готов отговор.
От Бали до Хонконг
В Азия пътуванията ѝ стигат от Бали до Хонконг. Карала е в Китай и Южна Корея, както и в Оман и Йордания. Географията на разказа се сменя бързо, но Анна не се задържа дълго върху списъка с държави. Едно от големите ѝ пътувания е от Швейцария до Армения, около 6000 километра по нейните сметки. Преминава през Балканите, прекосява Турция и продължава през Грузия. Припомня си и натоварения трафик в Индонезия – улица с четири платна в които всеки се движи в избрана от себе си посока: едно различно предизвикателство от пясъка в Намибия или срещите с животни в Ботсвана.
Всяко пътуване добавя нов опит. А когато разговорът се върне към онова, което помни най-добре, Анна отново говори за хората. „Хората ми остават най-силни спомени. Имам снимки на стотици хора, които съм срещнала по пътя, започнах да им събирам снимките и да ги поставам на една стена вкъщи, Аз не водя записки, дори предпочитам да не притеснявам хората с фотоапарата си. Но помня срещите си с добрите хора, които срещам по пътя“, споделя Анна.
Да чуеш българска реч на границата
Настоящото пътуване започва във Виена и следва Дунав, включително участъци от EuroVelo 6. Посоката е Истанбул, но важна част от замисъла е България. Има и недовършен път. При предишно пътуване от Швейцария Анна стига до Братислава, но ограниченията и изискванията за тестове около пандемията я отказват да продължи. Сега се връща към тази посока и преминава отвъд тогавашната си крайна точка. Решението да дойде в България с колело отлежава отдавна. Когато го споделя, чува и предупреждения, че тук е опасно и няма къде да се кара. Започва да търси повече информация.
Приятелка ѝ разказва за Дунав Ултра. Така Анна намира маршрута, по който да премине през северната част на страната и да стигне до морето. Влиза през Брегово. На граничния пункт чува българска реч и усещането идва веднага: разбира думите, познава начина, по който хората си говорят – Ставай, тук има някаква жена с колело, си разменят реплики на пункта. „Изведнъж се почувствах вкъщи. Не съм някъде на чуждо място“, спомня си момента и се смее.
В следващите дни се появяват познатите вкусове. Суджук, кашкавал, баница, кифли с мармалад. Купува ги по пътя и си спомня детството. В магазините понякога я посрещат на английски. Натовареният велосипед кара хората да я вземат за чужденка. Когато отговори на български, разговорът тръгва в друга посока.
Позната страна, непознат Север
Анна има детски спомени от Видин, където майка ѝ е работила в театъра на града. Сантимент предизвикват бронзовите фигури на „лисичките“ в крайдунавския парк, където тя си играе като малко дете. Голяма част от Северна България обаче вижда за първи път. Забелязва старите фасади и годините, изписани върху тях. Вижда и къщи с пропаднали покриви, опустели дворове, следи от живот, който е намалял или изчезнал. Шокирана е че селата са толкова неугледни, полупразни, бедни – не подминава тези гледки в разказа си. Но и казва, че иска да наблюдава, без да съди. „Тук има толкова много потенциал“ – единствено допълва тя.
Също толкова ясно се открояват моментите, където среща поддържаните места, цветята и хората, които влагат грижа в домовете си. Спира при човек, който отглежда зеле, и научава повече за работата му. Гостува, разговаря, получава помощ. В Русе двама домакини с името Милен остават сред хората, за които говори с благодарност. Единият Милен я изпраща с велосипед по пътя и за Тутракан.
Тези срещи се нареждат до останалите от пътуванията ѝ. Тук обаче разговорите са на родния ѝ език. Анна споделя, че няма да забрави за компанията на чашка ракия с Чичко Величко в къща за гости в дунавското с. Гиген и за топлото посрещане в къмпинг Селцето в добруджанското с. Каменци. (и двете места са партньори на Дунав Ултра, бел. ред.)
Приключение Дунав Ултра – Контролните точки и следващият ден
По маршрута Анна се движи и отбелязва на контролните точки чрез мобилното приложение на Дунав Ултра. Харесва и идеята чрез приложението да следва посока до следваща цел и удоволствието да събира следите от преминатия път. Напомнят ѝ за печатите от Камино. Сертификатът от онова първо пътуване е на стената ѝ. Иска до него да постави и този от Дунав Ултра.
За предизвикателствата по терена и изкачванията по маршрута приема спокойно. Където може, кара. Където ѝ е трудно, слиза и бута. Няма задача да доказва колко бързо може да премине маршрута.
Среща и хора, които мислят, че Дунав Ултра е приключил през лятото. Странно и е, че хората не разбират, че за пътешествието няма няма фиксирана дата. Нейното пътуване е извън ежегодното събитие: със собствено темпо, собствени спирки и ясна посока дори след Дуранкулак.
Когато стига до морето, Анна има завършен Дунав Ултра маршрут, но още път пред себе си. Предстои Истанбул. До целта от 100 държави остават още 35.
По-рано в Унгария среща двойка американци, които също пътуват с велосипеди. Той е на 75, тя на 78 години. Разказът им ѝ дава кураж, че има време за още много пътувания.
Засега обаче спира пред синята линия на Черно море. Снима. Поглежда хоризонта. И поема напред.
Всички снимки в материала: Анна Руег, личен архив
