Светът на Дунав Ултра: Последните часове на Алеко Константинов

На 11-ти май се навършват 121 години от убийството на основателя на туристическото движение в България, свищовлията Алеко Константинов. Авторът на “Бай Ганьо” намира смъртта си далеч от родния Свищов – в с. Радилово, което се намира между Пещера и Пазарджик.

Целта на покушението е била неговия спътник Михаил Такев, който по чудо целява и описва подробно цялата страховита и за съжаление трагична случка. Последователността на събитията наподобява черната комедия на Тарантино “Омразната осморка”.

Зад организацията на пъкленото дело седи кметът на с. Радилово, Петър Минков, чиято вражда с Такев по имотни междуселски въпроси и по политически такива – прерастнала в желание за крайна саморазправа.

Физическите изпълнители на покушението са радиловчаните Милош Топалов и Петър Салепов. Те заедно с кмета Минков са разкрити само няколко дни след случката, и са осъдени на смърт чрез обесване. Присъдата им е изпълнена с изключение на Салепов, който получава 15 г. затвор поради това, че е непълнолетен.

Из спомените на Такев:

“Към 8,30 ч. вечерта тръгнахме, придружени и от пещерския гражданин Васил Томов, за Татар-Пазарджик. Към 9 ч. ние вече бяхме в с. Радилово, където, също по изричното желание на Алеко да пием по едно кафе, влязохме в същата кръчма, в която се бяхме отбили и заранта, т.е. в кръчмата на Петър Вачков, макар Васил Томов да настояваше да не се отбиваме в това село сега, по причина на напреднало време. Там останахме около половин час и пихме по една чаша вино заедно с присъстващите селяни, които тутакси след нас влязоха с гайда начело в кръчмата. Там бе и кметът Минков, с когото, както аз, така и Алеко, чукахме чашките си и любезно разговаряхме. След най-благи пожелания и „На добър час“ ние тръгнахме за Татар-Пазарджик.

На около 1 км вън от селото се разговорихме с него върху характера на българина и чувствата на нашия селянин, в които той не се съмняваше. „Такъв е нашият българин, каза той, кажи му две искрени сладки думи и той е целият твой.“ След това и двамата задрямахме. Така пътувахме до тогава, докато внезапно чух един силен пушечен залп, който ме разбуди и стресна. В това време Алеко падна на мойте колене, като могъл да каже, по думите на другаря ни Васил Томов, само думите: „Ах, убиха ме!“ Аз си обърнах главата по направление на изстрелите, в това време се хвърли още един отделен изстрел, на разстояние от около 25 крачки, огънят на който бе отправен право в лицето ми, а куршумът замина над главите ни.

Щом се сетих, че това е една убийствена засада, поставена с цел да ни избие, аз извиках: „Лягайте, че ни избиха!“, а на файтонджията: „Карай в кариер, Тошо, че ще ни избият!“ Томов и аз се наведохме над тялото на Алеко, което вече лежеше над мойте и Томовите колене. Файтонът летеше из пътя с риск да се преобърне и скоро се намерихме около пазарджишката железопътна станция. Там, находящи се вече вън от опасността, аз се изправих и поканих Алеко и той да се изправи. На неколкократното ми поканване, като той не се обади, отведнъж се породи мисълта, дали той не е убит. И понеже най-деликатните органи се намират в главата, аз попипах навсякъде из главата му, дали няма някоя рана. За мое щастие оказа се, че главата му е здрава. Обаче Алеко при все това продължаваше да мълчи. Опитахме се двамата с Томов да го повдигнем от коленете си, обаче що да видим, той вече бе неподвижен труп….

Уникално! Сърцето на Алеко Константинов може да се види на живо и днес (Къща-музей Алеко Константинов в гр. Свищов)

…Стреснат от ужаса, който ми причини самата мисъл, че Алеко е мъртъв, аз заповядах на файтонджията да кара колата право в къщата на прокурора. В 10,30 ч. ние вече бяхме пред дома на прокурора, който на нашето потропване излезе, и след като му описахме в общи черти начина и мястото на извършеното злодеяние, още там каза, че авторът е радиловският кмет, за арестуването на когото тутакси щял да се разпореди, като добави да отведем ние тялото в болницата. Отведохме тялото в окръжната болница, където след няколко минути пристигна лекарят и констатира, че смъртта е била моментална.

Още няколко подробности. На колата стояхме така: Алеко – отляво, аз – отдясно, Васил Томов насреща ни. Залпът се хвърли от лявата ни страна, и, според констатираните от съдебното следствие факти, един куршум е ударил в желязото, което крепи гюрука, когато е вдигнат, направил е рикошет, преминал е през кожата и платното на гюрука, и се е забил в лявата страна на Алеко, между 3 – 4 ребра, счупил едното от тях и от натиска на счупеното ребро се е спукало сърцето и е изтекла кръвта. Куршумът преминал под кожата, излязъл на дясната страна и там под ризата, без да пробие и нея, се спрял. Куршумът се намери до самата рана на дясната страна. В раната се намериха още 3 парчета куршум и няколко откъслеци от сукно.”