Явор Яковлиев (39, Стара Загора) е технически директор в компания за видеоигри – професия, която изисква креативност, постоянство и дисциплина. Въпреки напрегнатото ежедневие, той успява да открие баланс и страст в спорта и колоезденето.

Преди година Явор взема решение, което променя както физическата му форма, така и възприятието му за приключения – решава да се запише за ежегодното масово изминаване на маршрута Дунав Ултра. С тази цел и с покупката на своя първи велосипед започва да изследва възможностите на тялото и духа си. Вдъхновен от историите за маршрута и предизвикателствата, които той предлага, Явор се подготвя за участие в една от най-екстремните категории – преминаване на 700-километровата дистанция в рамките на 48 часа.

Дунав Ултра – пътят към една сбъдната спортна мечта

Материалът, който предлагаме, е разговор на Борис Бегъмов, създател на Дунав Ултра, с Явор Яковлиев, проведен непосредствено след края на изданието – Next Level – 2024 г. Тогава Яковлиев измина дистанцията от Видин до Дуранкулак – близо 700 км без никакъв подкрепящ екип за 31:45:00 часа.

По-долу атлетът разказва увлекателно как е съчетал професионалните си ангажименти с тренировките, какви предизвикателства съпътстват подобно начинание и каква е била мотивацията му да се включи в това епично приключение.

От историите за спортните постижения до личните моменти на мотивация и себеоткриване, Явор Яковлиев ни показва как Дунав Ултра не е просто маршрут – това е пътешествие, което оставя траен отпечатък върху всеки, който се реши да го премине с велосипед.

Борис Бегъмов: Поздравления за страхотното постижение, Явор! Разкажи ни повече за теб…

Явор Яковлиев: Аз съм технически директор в компания за видеоигри и се запалих по колоезденето точно преди една година. Тогава купих този велосипед, който виждате на снимките, и започнах с леки карания. Впоследствие си направих тренировъчен план с идеята още в началото специално да участвам в Дунав Ултра, в категорията до 48 часа. Започнах да се подготвям с цел да се представя добре, защото дистанцията от 700 км на маршрута не е шега работа и изисква сериозна подготовка, независимо за колко време ще я изминеш – в моя случай 30 или 48 часа.

.: Очевидно колоезденето пасва на твоята физика, но с какво се занимаваш, когато не караш колело? Какви са твоите хобита?

Я.Яковлиев: През свободното си време спортувам основно със силово-кондукционни тренировки, които напоследък вече съчетавам с колоездене. Аз по принцип съм по-едър и мускулест, но за Дунав Ултра минах на строг хранителен режим. Заедно с тренировките свалих доста килограми, за да мога да въртя колелото. Радвам се, че открих този свят на колоезденето, тъй като това беше нещото, което ми липсваше в ежедневието и в живота ми. Започнах да чета какво дава колоезденето като цяло – като здраве, като качества – и така открих, че съм запален по него и ми харесва дълбочината на цялата материя.

.: Кога за теб се появи желание за преминаването по маршрута Дунав Ултра?

Я.Яковлиев: Добри познати сме с миналогодишния най-бърз участник в 48-часовото предизвикателство (Искрен Иванов, бел. ред.), понеже сме в една общност на форума на SKODA България. Когато той участваше, това получи доста голям отзвук в нашата общност. С приятели следяхме неговото каране почти във всяка една секунда – Дунав Ултра създава този ефект у всеки човек, който го следи. Това е много интересно, тъй като лично аз си спомням колко се вълнувах – дори много повече от някакъв футболен мач или друго спортно събитие. Наистина изживявах заедно с него всеки момент, взирайки се в една малка движеща се точка от GPS картата (GPS проследяване в реално време, бел. ред.). Преживях някаква силна емоция и си казах тогава, че и аз искам да бъда на мястото на Искрен и да видя и преживея лично това приключение.

.: Преминавал ли си преди това по участъци от маршрута?

Я. Яковлиев: Преминах с колата някаква малка част, по скоро в началото на маршрута. Но региона по поречието на Дунав и тази част на Добруджа ми е непознат – никога не съм посещавал тези места.

Чували сме на шега за Родопското „равно“, но много хора не знаят за Дунавското „равно“, което също изобщо не е равно…
Я. Яковлиев: Точно това говорих с момчетата от Добрич – от Силистра надолу към Добрич ми омръзна да гледам хълм след хълм, „скачалка“ след „скачалка“. Просто ми втръсна! Още един хълм… Ако видя „уж равно“, но то не е равно. Дори накрая, като карахме към Дуранкулак, едно от момчетата ми казва: „Равно е, всичко шест.“ Но какво „равно“?! Пак е хълм след хълм! (Смее се…)

.: Как се отразява на атлета толкова дълга дистанция, измината за толкова кратко време и по този тип терен?
Я. Яковлиев: Интересно е, защото трябва да следиш за много ресурси. Например, аз имах проблем с дясното коляно, което на втория ден започна да ме боли. В такива моменти се налага да коригираш стойката си или дори да настройваш стила на каране.

Общо взето, работиш с 5-6 основни ресурса – коремът и храненето, умората, стойката, хидратацията – всичко това трябва да балансираш. Основната цел е да не се натрупа прекалено много напрежение в някой от тези аспекти, което да те спре напълно. Това е едно от нещата, които ми харесват в ултраендуранс колоезденето – непрекъснато жонглираш с физическите и психическите си ресурси, за да изкараш цялото трасе.

.: По време на тези екстремни натоварвания тялото понякога преминава своите лимити, които дори самият ти не знаеш до къде стигат. Имаше ли по време на колоезденето моменти, които бяха критични – мини кризи или други подобни преживявания?

Я. Яковлиев: Това е другото ценно на ултраендуранс колоезденето – много прилича на живота. Има си пикове, има си спадове. При мен, както и при много други хора, за които съм чел или слушал, тези пикове и спадове са част от цялото предизвикателство.

В началото всичко е емоция – положителна, зареждаща. Но когато започнеш да трупаш километри и умората се натрупва, си казваш: „Дали ще успея? Мога ли?“ Прокрадват се съмнения. Интересното е, че те винаги отминават, ако не се откажеш. След това идва пикът, когато се чувстваш много добре, много силен – но и той минава…

Целият процес е като хълмовете от Силистра към Добрич – ту нагоре, ту надолу. Емоциите също следват този ритъм, което прави самото завършване и достигането до крайната точка толкова по-стойностно именно заради тези пикове и спадове.

.: За разлика от други години, когато възникнаха спорове и коментари, тази година бързите колоездачи играха с изключителен спортсменски дух – всеки със своето предизвикателство, по своя начин, но с уважение към правилата. Какво означава да тръгнеш по време на предизвикателство и да разчиташ единствено на себе си – на машината и на тялото? Какво е различното в това да тръгнеш сам или с подкрепящ екип?

Я. Яковлиев: Ами, това са различни дисциплини според мен. Същото като да сравняваш 200 м спринт с 2000 м бягане – просто няма база за сравнение.

Когато си self-support, имаш много повече спирки и всяка от тях отнема значително повече време. Ето, например, аз носех четири бидона – докато им отвъртя капачките, докато купя вода или ми донесат вода, докато сложа изотоп в бутилките… Всичко това се наслагва. Сравнено с поддържащ екип, който ти подава необходимото на секундата, разликата е голяма.

Освен това, теглото на велосипеда играе ключова роля. Моят велосипед тежи около 8 кг, когато е без багаж, но с пълната екипировка – чанти, инструменти, резервни части, храна, вода – тежеше около 18 кг. Това се усеща особено по време на изкачванията, където всяко допълнително кило си казва думата.

Другият ключов момент при self-support е, че трябва да си подготвен за много повече непредвидени ситуации. Има колоездачи, които предпочитат да не носят почти нищо – рискуват и, ако стане авария, просто приключват до там. Аз обаче съм от тези, които се опитват да покрият 100% от възможните проблеми. Затова мъкна толкова много чанти с инструменти, помпи, резервни гуми, въпреки че карам с tubeless.(без вътрешни гуми, бел. ред.) Просто искам да мога да реагирам сам във всяка ситуация.

.: Казваш, че е важно да спестиш време от всичко, за да можеш да следваш лимита. Ние всяка година променяме контролните точки (местата за задължителен стоп, бел.ред.) с ясната идея да няма конкретен фиксиран трак и маршрут, така че да няма рекорди. Тоест, година с година да не си прилича, което позволява да се правят общи сравнения, но не и да се говори за абсолютен рекорд. За нас това е част от каузата на Дунав Ултра – да изтъква на преден план популяризирането на региона и населените места. Какво е твоето мнение за този формат?

Я. Яковлиев: Това с контролните точки, и по-специално със смяната им всяка година, според мен е много хубаво. То дава допълнително усещане, че това е твоето постижение, което няма да се повтори като даденост в следващите години. Например, времето, което си постигнал, е за конкретните условия и точки в съответната година – това прави резултата още по-уникален.

Що се отнася до формата, че не е състезание – аз лично тръгнах с по-състезателен дух. Не с идеята да побеждавам някого, а по-скоро за себе си – да дам всичко от себе си, за да постигна възможно най-доброто време. Но когато тръгнеш по маршрута и срещнеш хората на контролните точки, нагласата ти малко се променя.

Виждаш децата, които се радват, местните хора, които са се постарали да покажат гостоприемството си, и си даваш сметка, че има по-важни неща от това да бързаш. Да поспреш за 5, 10, 15 минути да отделиш на хората – да се снимаш с тях и да видиш какво са приготвили. Някак си не отива просто да кажеш „нямам време, довиждане“ и веднага да тръгнеш. Влизаш в атмосферата на събитието, усещаш каузата, заради която е създадено. Това е наистина специално.

.: По време на предизвикателството Дунавът ту се появява, ту изчезва, а впоследствие огромните хоризонти на Добруджа… Как почувства тази връзка с Дунав и Добруджа?

Я. Яковлиев: Реката по някакъв начин ми даваше сила да въртя педалите. Представях си тази огромна, мощна река и как тя ми предава енергия. Добруджа също – макар че не съм разглеждал региона в детайли, гледките на хоризонта, тази необятна шир, която се отваря, са нещо съвсем различно от всички останали места в България. Много красиво и уникално място само по себе си.

Другото ценно е да караш през нощта и да виждаш тези региони в съвсем различна светлина. Никога преди не бях карал през нощта на фар. Самият факт, че си сам на пътя, със съвсем малко автомобили около теб, и всичко е потънало в мрак, те свързва с региона по уникален начин. Наистина е много странно усещане.

През нощта непрекъснато срещах диви животни. Преди Русе, около Две могили, сякаш пътят се превърна в театрална сцена – нещо ново излизаше на всеки 100 метра. Зайци, лисици, а понякога привиждания – форми на странни животни и същества. Всичко беше изключително сюрреалистично и оставяше трайно впечатление.

.: Преминавайки маршрута за различен период от време – напр. от 2 до 10 дни, преживяването и емоцията за колоездачите са напълно различни. Как в твоите очи изглежда тази съвкупност от хора, които, по един или друг начин, са обвързани чрез допира с природата и колоезденето – всеки със своите предизвикателства? Как изглежда събирането на всички колоездачи във Видин и атмосферата, която създава това събитие?

Я. Яковлиев: Интересното е, че като споделяте за събитието във Видин, си давам сметка, че от тогава до финала минаха  2 дена, но на мен ми се струва като да е било преди две-три седмици. Преживяването е толкова наситено и интензивно, че времето сякаш се размива. 

Не мисля, че в България има друго подобно събитие – като идея, като организация, като изпълнение. Това, което правите, е изключително ценно и дава на хората нещо, което със сигурност ще помнят за цял живот, ако са участвали в предизвикателството.

Аз лично рядко съм изпитвал толкова голямо удовлетворение от постигнато нещо. Но в момента това постижение определено попада в топ три на най-значимите за мен неща в живота, за които съм положил усилия и които са ми се възнаградили.

.: Ти премина по маршрута индивидуално. Но би ли участвал в екип, за да преминеш отново по маршрута?

Я. Яковлиев: Ами, след всяко дълго каране обикновено не ти се кара колело един-два дни (смее се…), но в момента нагласата ми е такава, че да – бих искал да пробвам. Би ми било интересно да премина маршрута с някого в екип. Това би било съвсем различно изживяване. За мен ще е интересно да го направя с някой познат – да видя динамиката на екипното преминаване, да си помагате, да даваш и да получаваш подкрепа. Това добавя съвсем различен смисъл и измерение към цялото преживяване.