Дунавският град Никопол се намира на около 260 км от началото на маршрута Дунав Ултра. Градът винаги е бил с ключово стратегическо значение през вековете, той е сриван многократно със земята и възраждан отново и отново през годините. Тук през 1395 г. Иван Шишман намира гибелта си, след като султан Баязид I нарежда българският цар да бъде обезглавен пред портите на града.
В днешни дни един скътан между улиците на гр. Никопол обект e сред любимите ни места по маршрута, а доколко историята за която ще разкажем по-долу е с потенциал да предизвика дори международен туристически интерес – преценете сами!
Чешмата “Елия” (Сютлийка) представлява малко изворче питейна вода, чучурът на който буквално излиза от каменен блок – автентичен римски саркофаг (датиран 160-180 г.н.е.). Върху саркофага е изсечен латински надпис под формата на лирично произведение – епитафия, изразяваща чувствата на римския чиновник Фронтон, който скърби по починалата му млада съпруга Елия.
За да вникнем в същината на историята, трябва да знаем, че по време на Римската империя II-IV в.н.е., заможните погребвали близките си в специално създадени за целта издялани каменни блокове – саркофази.
Тези блокове се изработвали трудно и се търгували на високи цени, а върху обработения камък се изобразявали митични сцени, образи, символи или надписи. Такива саркофази могат да се срещат на различни места в България и по поречието на река Дунав – като част от важните провинции на Империята.
Саркофагът в Никопол се отличава като археологически обект най-вече с уникално лирично произведение, издялано върху камъка, описващо в детайл скръбта на Фронтон, който изпраща за последен път своята любима. Думите и изразителността на текста са толкова запленяващи, че могат да разчувстват и най-каменното сърце, дори 2000 години след онези събития. Нека се убедим сами:
“Ето какво те моля, велика царице на подземното царство – нека тялото на моята скъпа Елия, която днес е затворена в тази гробница, да почива поне сред красиви цветя, понеже с добрия си нрав тя заслужи пред мене много. Моля тебе, която толкова рано прекърши нишките на живота на една невинна – а тези нишки, навити в кълбото на божествените Парки, властва над всичко. О, ако можех с китарата си да изкажа какъв бе нейния живот и колко свенлива беше тя, щях да накарам дори подземните богове да се смилят.
…Някога тя беше за мен домашно огнище, надежда и всичко в живота ми; тя искаше това, което исках и аз и не искаше това, което аз не исках; тя нямаше нито една съкровена тайна, която аз да не зная; тя беше трудолюбива; умееше да изприда хубава нишка от къделята; имаше пестелива ръка, но беше щедра в любовта към мен, своя съпруг; без мен не й се услаждаха нито храната, нито даровете към Бакх…
Наследнико! Моля те да уважаваш стиховете ми; моля те да не забравяш всяка година да украсяваш това гробно място и при хубаво време да приласкаеш паметника ту с росна розичка, ту с красив амарантов цвят и с многобройни плодове, все нови и все различни, и през никое време на годината да не го оставяш да изглежда запуснат.”
Но тук историята не свършва, а тепърва става още по-преплетена и интересна. Саркофагът-ковчег някак успява да се съхрани в цялост през вековете, като по време на Османската власт каменният блок бил харесан, а впоследствие използван, за изграждането на чешма, която в мюсюлманската вяра носи заряда на свещено място. Турците използват камъка за новото му предназначение и дават име на чешмата – Сютлийка (млечна вода, блага вода, тур. бел.ред.)
По-късно – според хронологията някъде около 1870 г., в Никопол се озовава френският археолог-пътешественик Дижарден.
Той посещава чешмата, която по онова време била сред популярните места в града (питейна и вода за битови нужди по онова време е имало само на няколко места в Никопол), след което забелязва надписа и успява да го преведе от латински. Дижарден буквално ахнал от находката си, и бил толкова силно впечатлен от съдбата на оцелелия саркофаг, че в главата му се зародила идея. Той представя на властите съдържание за текст върху каменна плоча, а след като получава одобрение – изсича надпис върху каменна плоча и я позтавя до саркофага. Ето какво гласи текстът на Фронтон:
След хиляда и седемстотин години,
един непознат пътник
дойде да прочете твоите стихове
в края на стария зид.
Молбата ти, Фронтоне, не е била напразна.
Гробът на Елия е превърнат в чешма.
И български невести,
моми и дечица
наливат от нея своите стомни
и пролет, и есен.
Пътеката към нея
е станала алея за разходка.
Другарката ти скъпа
се е превърнала в нимфа, неяда.
Девойко хубава,
сияй вместо цветя на гроба.
А твоите сълзи, Фронтоне,
са бистрите струи на чешмата.
Самата плоча на Дижарден физически е зазидана близо до лявата част на саркофага на Фронтон (ако застанете с лице срещу чешмата), а вярвате или не – в днешни дни двата надписа си стоят на същото това място – на няколкостотин метра от центъра на Никопол.
И макар че Елия присъства в пътеводителите още от графиките на балканския Индиана Джоунс – изследователят Феликс Каниц (1829-1904) , обектът е все така далечен и неоткрит за масовия туристически поток.
Днес предимно радетели на местните традиции от читалището в Никопол се грижат за това място, а литературни ентусиасти посещават чешмата, за да черпят вдъхновение от изящните слова. В дъното на малка уличка в българският град, французинът Дижарден и римлянинът Фронтон комуникират на 2000 години отстояние един от друг, а духът на младата и красива Елия витае в цъфналите през лятото рози и цветя.
Затова, ако желаете да докоснете с ръка надписите на Фронтон и Дижарден или пък да скрепите любовта си с любим човек – непременно посетете това място. И не пропускайте да донесете рози – за да ликува символът на любовта!
* През 2020 г. “Дунав Ултра” за първи път дава широка публичност около историята на чешмата Елия. Обектът е включен в списъка на 100-те Дунав Ултра забележителности , той е Контролна точка в маршрута и е включен в нашето мобилно приложение Dunav Ultra за Android и iPhone.